Вие християните се ядосвате и оплаквате от влиянието на евреите върху вашата цивилизация. Твърдите, че сме били интернационален народ с духовни традиции, интереси, цели и намерения напълно различни от вашите собствени, – едно затворено малцинство сред вас. Изтъквате, че това състояние заплашва порядъчното ви развитие, спъва вашите пориви, проваля намеренията ви. Аз не намирам в това никаква опасност. Вашия свят бе владян винаги от малцинства и аз мисля, че е без значение каква вяра има управляващия слой. Влияние обаче действително съществува, и то е много по-голямо от колкото вие си представяте.

Твърде загадъчна за нас е вашата враждебност към еврейството (така ли; а кой създаде протоколите на ционските мъдреци - християните ли...), и това същевременно ни забавлява а понякога гневи. Звучи ужасно, вие обикаляте наоколо и мълвите за еврейска ръка, за това или онова, предизвиквайки страх. Ние започваме да треперим осъзнавайки неправдата, която ви причинихме налагайки ви една чужда вяра и духовна традиция. Да приемем: ние признаем треперейки, че вие трябва да се пробудите и проумеете, че вашата социална и правова система в самата си основа са наше творение! Но вие изнасяте несъществени доводи говорейки за еврейски банкери и царе на киното. Всичко това превръща нашия ужас в смях. Ние с облекчение виждаме, че гоя никога няма да проумее размерите на нашето престъпление (някои хора вече са го проумяли - бел. ред.).

Ние не можем да ви разберем. Или нямате понятие, или ви липсва смелост да ни обвините в онези наши деяния, за които свидетелствуват фактите, - и един разумен съдия или съдебен заседател без сантименталност могат да проверят. Защо да пилеем думи върху дребнавости, когато лесно може да ни подведете под отговорност за доказуеми престъпления? Защо ни упреквате с една недодялана фалшификация като "Протоколи на мъдреците от Сион", когато можете да ни унищожите с Исус от Назарет и Павел от Тарс (тоест; разобличавайки лъжите около христовото възкресение, и Павел, първия човек, който донесе християнството в Европа).

Наричате ни подривни елементи, подстрекатели на войни, подпалвачи на революции. Това е истината и аз се покланям пред вашето откритие. С най-малко усилие и оправяне на фактите може да бъде доказано, че ние бяхме зад кулисите на всички големи революции от вашата история. Несъмнено имахме пръст и в бунта на Лутер и ясен факт е също, че бяхме първите инициатори на буржоазно-демократичните революции от последното столетие във Франция, както и в Америка. Ако би било иначе, то значи, че не знаем къде се намира нашата изгода. А вие сочите с пръст обвинявайки ни в доказани вече престъпления - в никакъв случай! В екзалтацията си ни преписвате последната световна война и преврата в Русия, които донесоха и на евреите големи щети, нещо, което дори и един ученик можеше да предвиди.

Обаче, дори и тези комплоти и революции са нищо в сравнение с големия заговор, който проведохме в началото на тази ера. Онова съзаклятие, което трябваше да превърне вярата на една еврейска секта в религия на западния свят. Реформацията не бе планувана от чиста злост. Тя ни уреди сметките с един стар враг и постави нашата библия отново на нейното почетно място в християнския свят (та нали вие евреите създадохте християнския свят - бел. ред.). Републиканските революции на XVIII век ни освободиха от постоянната политическа и социална онеправданост. Те ни облагодетелствуваха без това да ви пречи. Тъкмо обратното, те ви донесоха разцвет и експанзия; вашето надмощие в света дължите на тях. Обаче преврата, който християнството донесе в Европа беше нещо, което може да се докаже, – планувано от евреи и проведено като акт на отмъщение срещу една голяма езическа държава. И ако вие вече говорите за еврейски заговори, не мога да разбера, защо въобще не споменавате за разрушаването на Рим, цялата антична цивилизация и нейната сфера на влияние, чрез еврейското християнство.

Невероятно обаче, вие християни изглежда не познавате трите главни въпроса на вашата религия: защо, откъде и как? Документите за това падение са част от вашата библия, вие ги възпявате, обаче не ги четете. Ние извършихме мисията си твърде прецизно и вие прекалено простовато вярвате на нашата пропаганда. Възникването на християнството не е обичайно историческо явление, произлязло от други събития на времето; то е изпълнението на едно божествено еврейско предсказание, с подходящи допълнения от вас. Както виждате, християнството не само разруши една цивилизация, това могъщо царство - но и тласна човечеството за едно хилядолетие във варварство и мрак; то дойде за да донесе спасение на езичниците (спасение на по-слабите - бел. ред.). Вие дори не виждате всичко това, въпреки, че едно дете, чийто мозък не е замъглен от теологични чародейства, би могло да ви го каже само след едно обикновено прелистване на християнските текстове. А вие разправяте още за еврейски заговори и поднасяте като пример последната световна война и руската революция. Учудвате ли се, че ние евреите никога не взехме на сериозно вашите антисемити, докато те не прибягнаха до насилие?

Спомняте ли си, че авторитет като Гибон (Eduard Gibon, 1724-1797 год.), се опитваше преди време да ви отвори очите. Вече век и половина от както той извади котката от торбата с "Изгрев и залез на Римската империя"... Тъй като Гибон не беше поп пишещ история, той не се опита да обясни падението и края на тази забележителна епоха с порочност, деградация и морална разруха на римското общество. В действителност Рим по това време беше в своя творчески разцвет. От къде има Гибон това прозрение?. Той живееше през една августейша епоха в средата на Лондон. По отношение на рафинираната поквара, която този мъглив остров можеше да създаде, той бе повторение на августейшия Рим, въпреки почти две хилядолетия от христовото спасение. Гибон беше езичник с расово съзнание, почитател на езическата култура на Запада и същевременно изследовател на историята с очи и разум. Затова за него бе лесно да покаже болестта, донесла гнилост и разруха в аристократичната постройка на старата римска цивилизация. Той доказа, че християнството, - закона на Сион, и божието слово от Ерусалим - са главната причина за упадъка на Рим и езическия свят, за който той бе опора.

До тук добре. Обаче Гибон не отиде по-далеч, защото бе роден и умря в едно столетие преди изобретяването на научния антисемитизъм. Той не изясни дали всичко това бе случайност или строго замислен план. Той видя как една чужда вяра приижда от изток, заливайки китните страни на Запада. На него никога не му дойде на ум, че цялата мистика на христовата жертва бе замислена прекалено точно с крайна цел – разрушението. Ако нямате нищо против, фактите са твърде ясни.

Оставете ме да възпроизведа посланието накратко, без украшения с чудодейства, предсказания и заклинания... (тук вече започва да става интересно - бел. ред.)

В интерес на по-добрата обзорност ще бъда обстоятелствен. Действието трябва да бъде представено по-нататък в четири части с кулминация в третата. За първи път завесата се повдига около 65 година. преди Христос. Главните актьори, без второстепенни герои са Юдея и Рим. Юдея е малко царство в източното Средиземноморие. Пет столетия то не бе нищо повече от едно географско понятие, постоянно прегазвано и рошено от неговите силни съседи, а населението му отвличано в робство. Уж независимо, то бе твърде нестабилно и винаги на ръба на гражданска война. Западната империя с център града-република Рим не е още владетел на света, обаче по най-правия път към това. Всички виждат в него голяма военна сила, наследника на Гърция, центъра на цивилизацията.

До този момент двете държави (Юдея и Рим) имаха съвсем малък или почти никакъв контакт една с друга. Изведнъж Рим бе помолен, без повод от негова страна, да се намеси в еврейските разпри. Между двама братя бе избухнал спор за наследник на трона. Римския генерал Помпей, който по това време уреждаше важни дела в Дамаск, бе извикан като помирител между двамата претенденти. С естествената праволинейност на войн от републиката, Помпей изпрати единия брат в емиграция, а неговия съперник направи най-висш свещеник и премахна изобщо монархическата институция в Юдея. Без да бъде твърде изискано казано; посредничеството на Помпей постави Юдея под зависимостта на Рим. Естествено евреите се съпротивляваха срещу това. За да ги помири и удовлетвори местното предубеждение, Рим възстанови отново монархията, което означаваше, че евреите можеха сами да определят своя цар, по свой избор. Това бе Ирод, син на един бирник, по рождение идумеец. Евреите обаче не се укротиха и създаваха по-нататък трудности. Рим изтълкува това като неблагодарност.

Всичко до тук е само въведение, обясняващо последвалите събития. Еврейското недоволство се превърна в нелоялност и открит бунт, когато езическите господари започнаха да въвеждат постиженията на западната култура. Статуи, атлетически игри, гръцка драма и гладиаторски борби не бяха по вкуса на евреите.

Действително, религиозните евреи се отбраняваха от появата на римски бирници. Преди всичко те настояваха за цар от собствения им народ, от собствен царски род.

Размириците доведоха до събуждане сред масите на старата вяра в Месия, – предопределения от Бога спасител, който ще освободи своя народ от чуждото иго и ще издигне Юдея над другите нации.

Кандидати за този пост имаше много. Известният агитатор Юда поведе в Галилея голямо въстание, което получи широка подкрепа от народа. Йоан, наречен Кръстител, действуваше в областта на река Йордан. Следваше го един друг бунтовник от север, Исус от Назарет. И тримата владееха майсторски способността да обвиват в невинни теологични фрази запалително политическо подстрекателство. И тримата използуваха един и същ сигнал за въстание: "Времето е дошло". И тримата бяха набързо заловени и екзекутирани, двамата галилейци разпнати на кръста, а Исус по-късно.

Разглеждан откъм неговите човешки качества Исус, както и предшествениците му, беше политически агитатор застъпващ се за освобождението на своята страна от чуждо подтисничество. За това говори и факта, че той дори храни амбицията да стане цар на независима Юдея. Исус претендира, или неговите биографи твърдят по-късно, че произхожда от старото Давидово коляно. Бащинството обаче не е съвсем ясно. Същите писачи проследяващи родословното дърво на съпруга на майка му до царските псалмописци, представят Исус като син на Йехова и признават, че Йосиф не бил негов баща.

Изглежда, Исус скоро се убеждава в без-перспективността на своята политическа мисия и опирайки се на своето реторично изкуство и популярност сред масите, той подхваща една съвсем друга посока, започвайки да проповядва народен социализъм и пацифизъм. Резултат от тази смяна на програмата му бе враждебността на имуществените класи към него, на свещениците, както и на всички патриоти и това ограничи неговите последователи само между бедните работници и робите.

След смъртта му, неговите незначителни ученици-последователи, – апостолите образуваха комунистическо братство. Една от проповедите на техния мъртъв водач, държана някога в планината съдържаше за тях същественото от неговото учение и стана правило за поведение. Това бе философия нагодена за въздействие върху низшите слоеве на обществото. Тя утешаваше страдащите на този свят, чрез обещания за възнаграждение след смъртта. Тя превръщаше недостатъците на слабите в добродетели. Хора без какъвто и да е проблясък на надежда за бъдещето бяха съветвани да не се грижат за утрешния ден. Онзи, който бе твърде безпомощен да се отбранява срещу обида или неправда, не трябваше да се противи на злото. За осъдените на нерадостен труд и оскъдица бе гарантирана справедлива отплата на другия свят.

От този момент презрените, потъпканите, благите и онеправданите трябваше да станат богоизбрани и облагодетелствувани. За амбициозните, богатите, силните и великите царството небесно остана завинаги затворено.

Значи, резултат от мисията на Исус (на земята) беше една секта в Юдея. Тя не е нито първата, нито последната. Юдея, както модерна Америка, беше благодатна почва за странни религии (значи; по-онова време Юдея е пълна със секти, а християнската, само една от тях). Ебионците, – бедните, както те сами се наричаха, не виждаха във своята вяра нова религия. Те бяха родени евреи и си останаха такива. Наставленията на техния водач бяха по-скоро едно социално учение, правила за поведение – един вид морални норми. На днешните християни, които още питат защо евреите не са възприели Исус и учението му, мога само да отговоря, че то дълго време бе следвано изключително от евреи. Учудването, че не целия еврейски народ се е обърнал към ебионците (последователите на Исус) е точно толкова умно, колкото да очакваме, че всички американци биха тръгнали след баптистите или унитаристите.

В нормални времена едно такова дрипаво братство (като ебионското) би привлякло много по-малко внимание, тъй като това бяха предимно бедни работници и роби. Тяхното смирение можеше да срещне по-скоро поощрение от по-издигнатите класи. Обаче в кулминацията на тази борба с външен враг, чуждата на действителността идеология и философия (християнството) се превърна в опасност. Тя бе вяра на разочарование, примирение и поръжение. Тя заплашваше да подкопае духа на борещия се (срещу римската власт) еврейски народ. Това благославяне на хрисимите, обръщане на другата страна, не съпротивляване, любов към неприятеля, се възприемаше като решителен опит да се парализира волята (за борба) на еврейския народ и да осигури победата на противника (тоест; Рим).

Затова не е чудно, че еврейското старейшинство започна да преследва сектата на ебионците. Нахълтваха в събранията им и ги разпръскваха, затваряха водачите им и ученията им биваха забранявани. За известно време изглеждаше, че сектата е изчезнала. Тогава обаче завесата се отвори за третия акт и нещата взеха неочакван обрат.

Може би най-ожесточен враг на сектата беше известният Савел, Павел – занаятчия правещ палатки. Роден в Тарс, той имаше известно образование в гръцката култура и точно заради това ненавиждаше новото учение поради неговата отдалеченост от действителността и отчужденост от живота. Като еврейски патриот той се страхуваше от неговото влияние върху народните маси. Като човек пътувал по света, владеещ няколко езика, той бе извънредно подходящ да даде отпор срещу разпространението на тези социалистически и пацифистични пароли сред разпръснатите еврейски общини. Водачите от Ерусалим го назначиха на най-високия пост като преследвач на ебионците - тези, които все още пазеха учението на забравения (даже и от бога) вече Исус.

Един ден, на път за Дамаск да залови група сектанти, на Павел хрумна една нова идея. Съгласно странния начин на изразяване в апостолските истории, той имал едно невероятно видение. В действителност е имал две такива. Първо му е станало ясно, колко незначителни бяха изгледите на малката еврейска държава за борба с най-голямата военна сила на света. И второ, много по-важно, той разбира, че преследваната от него ебионска секта може да се изкове и превърне в непобедимо оръжие срещу силния враг. Копнежът за мир, отказ от съпротива, примирие, любов към враговете, бяха у дома опасни учения, но разпространени между вражеските легиони те можеха да разложат тяхната дисциплина и в края на краищата да донесат победа за Ерусалим. Павел схвана това и накратко казано бе може би първия човек, който прозря възможността за водене на идеологическа война посредством пропаганда.

Той продължи по-нататък към Дамаск, съобщавайки за голяма почуда на своите тамошни приятели, както и на преследваните от него ебионци за прелома в убежденията си и покръстването му в новата вяра. Павел помоли за приемане в сектата и беше приет. При завръщането му в Ерусалим той поднесе на изненаданите старейшини от Сион своята нова стратегия.

След дълги дебати и анализиране на мотивите тя беше възприета. Нейната блестяща и съблазнителна теология спечели нови последователи, по-бързо от колкото той смееше да се надява или желае. Трябва да припомним, че до този момент Павел мислеше само за отбрана на еврейския народ и сигурно не е възнамерявал да покръсти света. Той искаше единствено да обезсърчи врага.

След този негов успех, когато римската окупация беше вече изчезнала от Палестина, Павел се обяви за военно примирие. Обаче робите и подтиснатите в Римската империя, мизерствуващите войници по принуда, гладуващия столичен пролетариат, намериха толкова много утеха в тълкуването на вярата от Павел, както преди това бедните евреи в първоначалното учение на своя разпнат на кръста водач. Този непредвиден за Павел успех стресна противника. Рим получи обезпокоителни съобщения за отказ от подчинение на легионите си в Палестина и другаде. Вместо да остави време на императорските власти, новата тактика взе още по-твърда позиция. Тогава Рим нападна Ерусалим с огън и меч и след упорита четири годишна обсада той срина това подмолно гнездо (70 години след Христос), или поне вярваше че го е унищожил.

Историците от онова време не оставят съмнение върху намеренията на Рим. Те съобщават, че Нерон изпраща Веспасиян и неговия син Титус с точни и определени заповеди - да унищожат Палестина и християнството. За римляните то не беше нищо друго освен едно съпротивляващо се еврейство, – едно тълкуване, съответствуващо до голяма степен на фактите. Това що засяга Нерон, той осъществи най-малко половината от своите желания. Палестина беше така основно разрушена, че до ден днешен [1928 год.!], остана само едно поле от политически развалини. Обаче християнството не бе така лесно унищожимо.

В действителност, едва след падането на Ерусалим програмата на Павел влезе напълно в действие. До този момент, както казах, неговата тактика се състоеше само в това, завоевателя да бъде обезкуражен, тъй както някога Мойсей терзаеше фараона. Павел беше настъпил напред внимателно и колебливо, загрижен да не стресне при това силния неприятел. Той бе готов да изостри своето оръжие от нов тип под носа на противника и едва тогава да остави врага да изпита неговото острие, обаче се страхуваше да го забие с всичка сила. Сега, когато най-лошото беше вече станало и Юдея нямаше какво повече да загуби, Павел остави настрана всички колебания и принесе войната в лагера на противника. Рим трябваше да бъде унижен така, както той унижи Ерусалим като го зачерта от географската карта.

Ако собствените писания на Павел не ви убеждават в това тълкуване на дейността му, бих желал да насоча вниманието ви към неговия искрен съюзник Йоан. Докато Павел при своята работа в сянката на императорския дворец трябваше да използува половината от времето си като затворник в римските бастиони използувайки метафори и шифрирани указания, Йоан можеше да си позволи лукса на открития език обръщайки се към непричастните азиатци. Във всеки случай неговото подигравателно писание "Откровение" е правдиво признание за какво става дума при това начинание.

Рим, тук с богата фантазия наречен Вавилон е описан с думи пълни с ненавист, като майка на разврата и всички земни гадости, напоен с кръвта на светците (християни и евреи), като потисник на "маса народи, нации и езици". И да се изключи всяко съмнение за неговата идентичност, като "онзи голям град, който повелява над царете на света, над световните царе". Един ангел извиква триумфирайки: "падна великия Вавилон, той падна!". После следва едно разблудно описание на разпада: търговия, занаяти и мореплаване затихват. Изкуство, музика и "гласа на младоженец и невяста" заглъхват.

Тъмнина и злочестия покриват като саван цялата сцена. Благородните християнски завоеватели газят в кръв до юздите на своите коне; "ликувайте над него небеса и вие свети апостоли и пророци, защото Господ му отмъсти заради вас!"

И какво е окончателното намерение от целия този хаос?... Йоан не бива да бъде премълчаван; той ни казва това завършвайки своето благочестиво пророчество с едно видение от новия, това означава възкръсналия Ерусалим в неговия пълен блясък и слава. И това не е никаква алегорична фантазия. Не, буквално Ерусалим, столицата на новото обединено царство, "на дванадесетте племена на децата на Израил".

Искате ли още по-ясно казано?.. Никоя цивилизация не би издържала обсадата на такова едно нападение (като християнското). Около 200 година (след Христос) учението на Павел имаше толкова много последователи и такъв успех и напредък сред всички класи на римското общество, че християнството категорично се превърна в единствен култ на цялата Римска Империя. Както Павел ясно предвиждаше, римския морал и дисциплина бяха напълно разрушени. Императорските легиони, някога ужас на света и гръбнака на западната цивилизация, все по-често търпят поражения от налитащите варвари. Защото колкото повече се преследваше християнството, толкова повече се засилваше и укрепваше то в съзнанието на вярващите.

С надежда да спре по този начин тази заразна болест, император Константин се покръсти в 326 година и обяви християнството за държавна религия, обаче вече беше късно. След него император Юлиян опита още веднъж с преследване и сила, но нито сила, нито отстъпки постигнаха нещо. Римският държавен апарат беше напълно прояден от червеите на еврейската пропаганда. Павел бе победил. И аз, ако бих бил антисемит, в търсене на най-достоверен пример за подмолен заговор от страна на евреите, така поне бих обяснил нещата. Как една модифицирана еврейска религия (секта) успя да се наложи над целия западен свят. 


                                                                  Преведе от английски: Исперих Етцел.
                                                                 1999 - Движение "Воини на Тангра"